Интервю с Наско Стаменов – Наката

март 31, 2020 no comments

Автор: Мирела Харизанова. По текста работи и Пламен Иванов.

“Момент, в който бях особено щастлив, беше (…) преди две години, когато спечелих националния конкурс „Наука на сцената“ с един проект, чиято цел е да помогне на учителите по химия в България.” – Наско Стаменов

(Снимка: ЧСУ "Юрий Гагарин", Комплекс "Камчия")

М: Какъв е любимият ти прякор?

Н: Поначало аз нямах прякор преди да вляза в НПМГ, но още първия ден – на 15ти септември, когато почнах да се запознавам с хора, един от след това оказалите се най-добри ми приятели – Борислав Бонев – каза: „А, на ‚Наско‘ казваме ‚Нака‘.“ И оттогава насетне винаги съм се представял като „Нака“ на всеки. Преди ми викаха „Насо“.

М: Кажи ми кога те откри химията – твоята страст, твоята професия.

Н: За това да харесвам химия са виновни нашите. Тъй като когато бях малък, много бързо прочетох всички енциклопедии, с които те се бяха заредили, се наложи във втори клас да ми купуват нови книжки. Една от тях беше „Химия и Хаос“, която ме запали така по химията, че реших това да е пътят в живота ми натам.

М: А вашите какви са били по професия?

Н: Майка ми е мениджър, пък баща ми е художник.

М: И от мениджър и художник е излязъл химик? Как така?

Н: Доста е лесно – когато не спираш детето си да следва собствената си мечта, вместо да следва твоята.

(Снимка: Личен архив)

М: А като беше още по-малък, какъв искаше да станеш?

Н: От втори клас нагоре реших да стана химик по ясната вече причина, че това ме запали. Исках да разбера как се смесват нещата. В седми клас обаче най-накрая дойде предметът „химия“. И аз бях изключително зарадван, че най-накрая ще уча химия наистина. Учителят обаче се оказа доста лош и не обясняваше хубаво, не показваше опити и ни караше да зубрим. Затова реших, че освен химик искам да бъда и учител.

М: А преди втори клас не е ли имало и друго нещо?

Н: Преди да дойде втори клас много исках да се занимавам с материали – да бъда инженер. Тогава виждах много строежи и ми беше интересно откъде се появяват крановете.

М: Как така откъде се появяват крановете? Кой ги прави ли?

Н: Нали когато видим строеж, изведнъж ограждат нещо с ограда, и два дни по-късно има израстнали кранове. И аз се чудех дали крановете се садят, или някой ги слага там, или се построяват по някакъв начин. Чак после установих, че това са самостроящи се кранове, което ги прави още по-интересни.

М: А никога ли не се върна към това след като почна с химията? Не си ли си мислил какво е щяло да бъде, ако беше избрал този път?

Н: Ами всъщност специалността, която завърших като бакалавър, беше неорганична химия. А след това като магистър учих „Функционални материали“, което реално е нещото, което ме беше запалило още преди втори клас – най-различни материали, които могат да се ползват за различни неща.

М: Сега си учител. Имаш ли някакви планове за по-нататъшно развитие или реално това искаш да продължаваш да правиш?

Н: В момента съм учител, но учителската професия дава възможност да се правят много неща. Пътувам много из чужбина с ученици по образователни екскурзии, както и с националните отбори за някои международни състезания по природни науки. Така че като учител имам възможност да се запознавам с нови хора, да виждам нови места, да пътувам и да се забавлявам. За момента това е професия, която ми донася щастие.

М: А с какво се гордееш най-много, Нака?

Н: Гордостта не ми е много присъща. Не виждам полза от нея.

М: Едно е да се гордееш, а друго е да се възгордяваш. Няма ли някакви моменти в които, да кажем, си доволен от нещо?

Н: Има моменти, в които съм щастлив, че нещата, които правя, са помогнали на някого друг. Момент, в който бях особено щастлив, беше например преди две години, когато спечелих националния конкурс „Наука на сцената“ с един проект, чиято цел е да помогне на учителите по химия в България.

(Снимка: Личен архив)

М: А с какво да им помогне?

Н: Проектът е за лабораторни комплекти, които могат да покажат експериментално химията дори на място, където единственото подобие на лаборатория е семпла класна стая без дори мивка.

М: Можеш ли да ни разкажеш малко повече за конкурса и за проекта?

Н: Конкурсът „Наука на сцената“ е конкурс от учители за учители. В него различни специалисти в началното обучение показват добри практики или проекти, които да могат да се ползват от техните колеги. Конкурсът се извършва веднъж на две години, като в България националният етап е винаги в Севлиево. Победителите отиват на международно състезание някъде из Европа, като последния път мястото беше в град Кашкайш, Португалия. Една от категориите на конкурса беше спечелена от мен с проекта ми „Бюджетна наука“ или, както отскоро почнаха да го наричат много хора, които са запознати с него – „Кутии за пица с наука“.

М: Защо „кутия за пица“?

Н: Проектът представлява една малка кутия с размери А4 и висока 5 сантиметра, в която всъщност има всички необходими материали за лабораторните упражнения в 7-и и 8-и клас по химия. За целта не трябва допълнителна подготовка преди часа по химия, не трябва и интензивно миене, не трябва почти нищо извън самия комплект. А нещата, които трябват извън комплекта, се намират във всяка бакалия.

(Снимка: Научно-образователен проект "Апетит за образование чрез практика")

М: А как се вдъхнови да направиш този проект?

Н: Когато бях студент, заедно с демонстрационната група „Корпус за бързо гърмене“, от която все още съм част, пътувахме из България и показвахме експерименти на много ученици в различни училища. На въпроса „защо обикновено не се правят такива неща в училището“, учителят обикновено отговаряше, че няма кабинет, или няма подходящите материали. И аз се почувствах изключително тъжен, че няма такава възможност, и се опитах да измисля най-евтиния възможен начин да се покаже абсолютно всичко в пълнотата му. Комплектът, който представих тогава, е нещо, което разработвам повече от пет години.

М: А ползва ли се вече?

Н: Да, има няколко училища, в които оставих най-последните прототипи на проекта. Има го в около 11 училища, включително и в чужбина, където се тества. И при това – успешно.

М: А как намери средствата за това – чрез състезанието ли?

Н: Още не съм намерил средства за това. Всичко, което правя, го правя с лични средства.

М: Това е много благородно! Кажи ми сега, Нака, липсва ли ти нещо от НПМГ и, ако да – какво?

Н: За щастие този въпрос не се отнася много за мен, защото аз всъщност си се прибрах вкъщи. В момента преподавам като учител по химия в НПМГ, като след университета преподавах една година в Стара Загора, след това бях една година в Политехническия музей, и най-накрая се прибрах. В момента съм си в НПМГ. Класен ръководител съм, занимавам се с много проекти в гимназията и съм още в тази среда. А срещата с НПМГейци, които още учат, е много зареждаща. Реално много от тях не се отличават от хората, с които сме били приятели в моя и в близките до моя випуски.

М: Имах предвид по-скоро дали нещо ти липсва от времето, в което ти си бил ученик в НПМГ.

Н: НПМГ ми позволи да се запозная с хора, които имат подобни на моите интереси – хора, с които наистина си пасвам. Не ми липсва нищо от НПМГ, защото НПМГ постоянно – чрез тези хора – е с мен. Най-добрите ми приятели са НПМГейци.

М: А те в България ли са? И успявате ли да поддържате връзка с тези, които са в чужбина?

Н: Много от хората, с които учих в НПМГ, се разбягаха и из страната, и в чужбина. Един от най-добрите ми приятели е в Пловдив, един от другите ми най-добри приятели е в Англия, като скоро ще замине и за Япония. Това, естествено, не е проблем, защото просто ми дава повод да пътувам повече, и то не само по работа, ами и да се виждам с тях.

(Снимка: Личен архив)

М: Ако можеше да дадеш един съвет на по-младата си версия, какъв би бил той?

Н: Съвет от себе си за себе си? Не се плаши от грешките. Грешките ни учат най-добре. Така че смело напред и скачай.

М: А един съвет за сегашните НПМГейци?

Н: Абсолютно същия. Времето в НПМГ е това, в което можем да намерим себе си. Това е времето, в което можем да пробваме да видим какво върши работа за нас и да се изградим като хора. Смело!