Интервю с Борис Илиев

ноември 28, 2019 no comments

Автор: Мирела Харизанова. По текста работиха и Ива, Боби, Пламен.

“Липсват ми вечерните часове по литература. Според мен вечерта създава много хубава обстановка да говориш с другите за литература.“ – Борис Илиев

М: Любим прякор?

Б: Освен че в училище един съученик ми викаше „Боромир“ по името на героя от „Властелинът на пръстените“, нямам никакъв прякор. Или имам, обаче не го знам, защото учениците понякога измислят разни прякори на учителите. Аз съм от благословените хора, които не го знаят.

М: Кога страстта ти/професията ти те откри?

Б: Ако говорим за учителската ми професия, аз от доста малък исках да стана учител, да кажем пети – шести – седми клас. Даже си имах една тетрадка, в която пишех някакви задачи по математика, решавах ги и след това си ги самопроверявах с червен химикал и пишех отдолу оценка. И така си играех на учител. Обаче сериозно се замислих за това някъде в девети клас, като поводът беше, че много ми хареса как преподава учителката ми по история – Хриси Найденова. И поисках да бъда като нея. Иначе като много малък не исках да стана учител, първо исках да стана лекар, а след това исках да стана ватман. Ако говорим за реалната ми професия, а тя е литературовед, тя дойде по-късно – някъде една година след като завърших училище, т.е. съм бил на 19 години.

[Семинари „От НПМГейци за НПМГейци“, 2017 г. Снимка: Ива Руснакова]

М: С какво се гордееш най-много?

Б: Това е много странен въпрос, пък и гледам да не се гордея много, защото не го смятам за редно. Може би в работата си се гордея най-много с това, когато видя, че учениците ни спират да имат нужда от нас. Защото, когато учениците ти спрат да имат нужда от теб, това означава, че ти си си свършил работата добре. Според мен грешат онези преподаватели, които се привързват много към учениците си, тъй като по този начин задушават независимостта им. Ако искаш да помогнеш наистина на учениците, трябва да ги научиш да бъдат самостоятелни, включително спрямо теб.

М: А защо смяташ, че човек не трябва да се гордее със себе си?

Б: Не, човек би могъл да се гордее със себе си, просто смятам, че това е първата крачка към възгордяването. А не мисля, че човек трябва да се взима много насериозно, тъй като в един момент това почва да пречи. Най-малкото ставаш досаден.

М: Какво ти липсва от НПМГ?

Б: Не мога да кажа, че съучениците ми липсват, тъй като с тази част от тях, която би ми липсвала, продължавам да си общувам с нея, и то много често. С някои от тези хора станах по-близък, след като завършихме училище. Съжалявам, че ще бъда груб, но с останалите, с които не общувам, мисля, че не съм общувал и в училище, и няма как да ми липсва нещо, което не съм имал. Иначе от училище ми липсват часовете. След като човек завърши, осъзнава, че най-трудното предстои. Времето, прекарано в НПМГ, беше много безгрижно. Разбира се, имах много проблеми. Бях много смотано дете, което доста трудно се вписва. В осми клас особено. По-късно се научих да ми харесва. Липсват ми вечерните часове по литература. Според мен вечерта [създава] много хубава обстановка да говориш с другите за литература. А часовете по литература винаги са ми били любими заради учителката ми – г-жа Кръстева.

М: А защо казваш, че си бил „смотано дете“, и какво ще рече това?

Б: Мога да дам един съвсем конкретен пример. Повечето ученици започват още от осми клас да си ходят по рождени дни и т.н. Аз за първи път отидох на рожден ден на съученик в 12-ти клас. Това за мен е критерий за „смотаност“.

[Дни на отворените врати в НПМГ, 2017 г. Снимка: Ива Руснакова]

М: Един съвет за по-младата си версия?

Б: Да не бъде толкова категоричен в мненията си.

М: Какво имаш предвид с това? Можеш ли да дадеш пример за такова твое мнение – което някога си имал и си бил категоричен в него, а сега вече го нямаш?

Б: Да. Бях категоричен, че ще се занимавам с история. Сбърках. Бях категоричен, че искам да се махна от България. Бях категоричен, че искам да уча в чужбина. Отидох да уча в чужбина, правих го близо два семестъра, и се върнах поради ред причини. Имах категорично мнение за някакви хора, включително на по-млада възраст много бързо си изграждах категорично мнение за хора. Сега смятам, че това е грешка. Човек не трябва да бъде категоричен, поне за много неща.

М: Интересно ми е да разбера ти, като млад учител, какво мислиш като цяло за образованието в България. Дали всъщност учениците са толкова невъзпитани, толкова зле, колкото някои хора мислят?

Б: Специално за учениците има мнение, че с всяка изминала година стават все по-лоши и по-лоши. Може би някои имат такива наблюдения, но не и аз. Аз смятам, че децата са си деца и в Античността, и през Средновековието, и сега. Разбира се, това не означава, че не се променят, но не бих казал, че стават по-лоши. Това, което ми прави впечатление в новите випуски, които се приемат в НПМГ, е, че стават все по-послушни. Мисля, че ние бяхме по-неконтролируеми и по-независими. Всъщност аз смятам за лошо [това], че учениците стават все по-послушни и по-послушни. Защото това, че са такива ученици, води до доста голямата вероятност да станат такива хора. А според мен послушни хора не ни трябват.

М: Защо не ни трябват послушни хора?

Б: Защото послушните хора са много лесно манипулируеми, много лесно контролируеми. По този начин не можеш да изградиш независимо общество, не можеш да изградиш силно общество. Според мен на нас ни трябват силни, независими личности. А това тръгва от училище.

М: А не тръгва ли от вкъщи?

Б: Да, вкъщи се полагат основите, но училището е това, което трябва да направи свободата ти и независимостта ти осъзнати. Училището е мястото, където трябва да се научиш да мислиш по тези въпроси, да четеш по тези въпроси. Тоест осъзнато да почнеш да ги възприемаш, да започнеш да ги възприемаш рефлексивно.